Решение на Върховния административен съд № 2386/ 19.02.2013 г.

РЕШЕНИЕ
№2386
София, 19.02.2013

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България – Пето отделение, в съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и тринадесета година в състав:

Производството е по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Ц.Н.Р., гр. София, против решение №1520 от 21.03.2012г., постановено по адм. дело №10279/2011г. на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му против решение №3499/25.10.2011г. на Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), с което на основание чл.10, ал.1, т.7 и чл.38 от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) е оставена без уважение жалбата му срещу „Б.М.Е.Б.” ЕАД.

В касационната жалба са изложени доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на процесното решение. Посочено е, че съдът неправилно е приел, че изискванията на чл.4, ал.1, т.2 от ЗЗЛД са изпълнени и е налице съгласието на Ц.Н.Р. за предоставяне на личните му данни за обработване от трето лице.

Ответните страни– Комисията за защита на личните данни и „Б.М.Е.Б.” ЕАД, чрез процесуалните си представители, оспорват подадената касационна жалба и претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът– „Е.М.” ООД, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на пето отделение (ВАС), счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл.211 от АПК.

Производството пред АССГ е инициирано по жалба на Ц.Н.Р. срещу решение №3499/25.10.2011г. на КЗЛД. Установено е, че на 30.11.2001г. между касатора и „Е.К.М.Б.” ЕООД е сключен договор за предоставяне на аналогова телевизия, като на 30.06.2007 г, е сключено допълнително споразумение за преминаване към цифрова телевизия. „Е.К.М.Б.” ЕООД е преобразувано в „Б.М.Е.Б.” ЕАД през 2010 година. В т.1 от договора е посочено, че всички въпроси, които не са уредени с договора, се уреждат в Общите условия за взаимоотношения с крайните потребители (ОУ) и че с подписването на договора Ц.Н.Р. декларира, че е запознат с тях, приема ги и се задължава да ги спазва. Безспорно е, че „Б.М.Е.Б.” ЕАД е предоставило данните на Ц.Н.Р. на „Е.М.” ООД за събиране на валидни и изискуеми парични задължения, съгласно сключен между тях договор от 01.02.2011 година. Първоинстанционният съд е приел, че установеното от фактическа страна въз основа на събраните доказателства, налага извод за наличие на хипотезата на чл.4, ал.1, т.2 от ЗЗЛД– изрично изразено съгласие на Ц.Н.Р. за обработване на личните му данни.

Върховният административен съд, пето отделение, не споделя правните изводи на АССГ, залегнали в мотивите на процесното решение, поради което същото следва да бъде отменено.

Основателно е твърдението на касатора, че съдът неправилно е приел, че с промяната на ОУ и подписания договор Ц.Н.Р. се е съгласил да му бъдат предоставени личните данни на трето лице. Съгласно чл.4, ал.1, т.2 от ЗЗЛД обработването е допустимо само в случаите, когато физическото лице, за което се отнасят данните, е дало изрично своето съгласие. От приложените документи по делото е видно, че към датата на подписване на договора Ц.Н.Р. се е съгласил с ОУ, в които не е уредено предоставянето на лични данни на трети лица. В т.62.5 от ОУ към неговия договор от 30.06.2007г. е записано, че операторът има право да търси дължимите му се суми с всички съдебни и извънсъдебни средства, а в т.63.9 е посочено, че операторът е задължен да не предоставя на трети лица информация, отнасяща се до потребителите без съгласието им, с изключение при законосъобразно искане на съответните компетентни държавни органи.

Съпоставяйки текстовете на ЗЗЛД и ОУ е видно, че за предоставянето на личните данни на Ц.Н.Р. същият е следвало да даде изрично своето съгласие, което не е направено. По делото са приложени ОУ (л. 52), които не са датирани и не е ясно дали и в кой момент са влезли в сила. Ответниците и първоинстанционният съд неправилно са се позовали на тях и са приели, че след влизането им в сила и при условие, че Ц.Н.Р. не е възразил срещу тях, се счита, че той е бил съгласен с промените и попада в хипотезата на т.36, според която потребителят предоставя личните си данни доброволно и дава съгласие операторът да ги предоставя на трети лица, за да бъдат реализирани правата и задълженията му по договора.

С неподписване на промените в ОУ не може да се приеме, че Ц.Н.Р. е дал изричното си съгласие за предоставяне на данните му. Такова може да бъде възприето само ако се докаже, че Ц.Н.Р. съзнателно е дал съгласието си, което не е направено.

От друга страна, в чл.230, ал.2 от Закона за електронните съобщения (ЗЕС) е записано, че при изменение на ОУ, не по-късно от 30 дни преди влизането им в сила, предприятието уведомява абоната за измененията по подходящ начин. В ал.1 на същия член е посочено, че ОУ или измененията им се публикуват на интернет страницата на предприятията и се представят на видно място в търговските им обекти или по друг подходящ начин. По делото обаче не са представени данни кога са публикувани ОУ на интернет страницата на предприятието, дали са спазени разпоредбите на чл.230 от ЗЕС и дали е предоставен срок за възражения. В ал.2 на чл.230 от ЗЕС изрично е посочено, че абонатът се уведомява за измененията. След като ответниците не са ангажирали доказателства в тази насока, следва да се приеме, че Ц.Н.Р. не е бил уведомен за промяната в ОУ, както и че не е дал изричното си съгласие за предоставяне на личните му данни за обработване от трето лице.

Що се касае за цитираната в решението на комисията разпоредба на чл.4, ал.1, т.3 от ЗЗЛД, определяща различна хипотеза на допустимо обработването на лични данни, същата е очевидно неприложима в случая.

По делото са направени искания от Комисията за защита на личните данни и „Б.М.Е.Б.” ЕАД за присъждане на направените от тях разноски. С оглед изхода на делото, същите се явяват неоснователни. Следва обаче да се уважи искането на Ц.Н.Р., като се осъди КЗЛД да му заплати сумата 15лева.

По изложените съображения и на основание чл.221 ал.2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение

ОТМЕНЯ решение №1520/21.03.2012г., постановено по адм.д.№10279/2011г., по описа на Административен съд София-град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ решение №3499/25.10.2011г. на Комисията за защита на личните данни.

ОСЪЖДА Комисията за защита на личните данни да заплати на Ц.Н.Р. сумата 15 (петнадесет) лева разноски.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.