Решение на Върховния административен съд № 12157/13.11.2008

РЕШЕНИЕ

№ 12157
София, 13.11.2008

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България – Петчленен състав – I колегия, в съдебно заседание на девети октомври две хиляди и осма година в състав:

Производството е по чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба от Н. Й. Б. против решение №8116/02.11.2008г. на тричленен състав на ВАС – трето отделение по адм.д.№12051/07г., с което е отхвърлена първоначалната му жалба срещу решение №21 от 04.07.2007г. на Комисията за защита на личните данни.Счита, че е неправилно, като издадено в противоречие със съдопроизводствените правила, материално правни разпоредби и необосновано, в каквато насока са изложените му аргументи.
Ответникът по жалбата – Комисията за защита на личните данни оспорва жалбата.
Заинтересованата страна не е взела становище.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност.Счита, че касационните доводи са идентични с тези, поддържани, както пред административния орган, така и пред тричленния състав, който ги е обсъдил, макар в мотивите си да не е посочил всички текстове от нормативните актове, които дават основание да се приеме, че вписването на ЕГН е необходим реквизит в конкретния платежен документ.Това обаче не съставлявало съществено процесуално нарушение, след като съдът изрично се е позовал на Наредба №3 от 29.09.2005 г. за паричните преводи и платежните системи.С §4, ал.1 от ПЗР на цитираната Наредба е определен краен срок за ползуване на образците от 2002 г., респ. утвърдени новите образци и в двата образеца, обаче посочването на ЕГН е необходим реквизит, без който не може да се осъществи операцията – аргумент от чл.7, ал.1 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи.Твърдението за необоснованост на съдебния акт и нарушение на материалния закон било несъстоятелно.
Касационната жалба е подадена в срок, допустима е процесуално, но е неоснователна поради следните съображения:
Тричленният състав на ВАС е бил сезиран с първоначална жалба от касатора Б. против решение №21/04..07.2007 г. на КЗЛД, с което е била отхвърлена жалбата му срещу ЦКБ АД, в която протестирал срещу определеното от него като незаконосъобразно обработване на личните му данни от страна на служител на ЦКБ АД, клон Д., в нарушение на разпоредбата на чл.4 от Закона за защита на личните данни/ЗЗЛД/, изискваща съгласието на лицата за обработка на техните лични данни. Според него банковият служител неправомерно е изискал неговото ЕГН във връзка с осъществяване на платежна операция.
За да отхвърли жалбата тричленният състав е приел, че законосъобразно Комисията за защита на личните данни/КЗЛД/ е приела за установено, че за конкретния случай било налице изрично правно основание, предвидено в нормативен акт, на което се основавали действията на банковия служител. Към момента на извършването на плащането жалбоподателят бил представил платежно нареждане по стар образец и в него не се съдържало като реквизит попълване на ЕГН на взискателя. Това нареждане не било в съответствие с образците, приети с Наредба №3 от 29.05.2005г. за парични преводи и платежни системи, поради което било нередовно и основателно банковият служител е приел, че не е платежен документ, годен да послужи за получаване на сума в брой по нареждането, поради което жалбоподателят е следвало да попълни и своя единен граждански номер/ ЕГН/.
Касаторът оспорва съдебните изводи, като счита същите неправилни. Позовава се на разпоредбата на чл.2, ал.2, т.2 от ЗЗЛД. Според него съдът не е подкрепил направения от него извод с конкретна разпоредба, а такава не съществувала нито в действащата правна уредба на паричните преводи, нито към момента на представяне на банката на процесното преводно нареждане – 02.04.2007г., която правна уредба била идентична и не е имало задължение в преводното нареждане да бъде посочено ЕГН на бенефициента получател. Единственият документ в образеца по Наредба №3 на БНБ при съставянето, на който било задължително да бъде посочено ЕГН на лице, което получава сума от банка било приложение 2 към чл.5, ал.4 от Наредбата, но той бил неприложим, тъй като според чл.5, ал.4 от Наредбата задължението да бъде посочено ЕГН е на титуляра на сметката и то при положение, че той е упълномощил лице, което да получи сумата по превода, каквато не била настоящата хипотеза. В случая бенефициентът по плащането по платежното нареждане – жалбоподателят – се е явил единствено като приносител на същото, което е било съставено от титуляра на банковата сметка -ДСИ съгласно изискванията на закона.
Възраженията на касатора са неоснователни, в противоречие с нормативната уредба и не могат да бъдат възприети.
Съгласно чл.7, ал.1, т.1 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи едно от условията за извършване на местен превод е представяне на надлежно съставено преводно нареждане. Формата и съдържанието на същото според ал.3 на същия член е уредена с Наредба №3/29.09.2005г. за паричните преводи и платежните системи.
В конкретния случай банката изплаща сумите въз основа на представено от взискателя платежно нареждане на съдия изпълнител и предварително представен от клиента, в случая списък на лицата, имащи право да получат плащания от сметката на съдия изпълнителя. Списъкът съдържа имената на всяко правоимащо лице, неговия ЕГН, номер и дата на издаване на документа му за самоличност. Банката изпълнява платежното нареждане при пълно съответствие между данните по документа за самоличност на лицето, предявило платежното нареждане, самото платежно и данните по представения от СРС списък. Според данните по делото жалбоподателят е отказал да представи на банката своето ЕГН с аргумент, че се ползува със защита от ЗЗЛД. Според чл.11, ал.1 от Закона за българските документи за самоличност единният граждански номер ЕГН е административен идентификатор на подлежащите на регистрация физически лица. Това е уникален номер, чрез който те се определят еднозначно. Направеното от жалбоподателя за случая тълкуване на ЗЗЛД е неправилно, тъй като защитата на личните данни, гарантирани от закона не е абсолютна и се осъществя в посочените от него граници. При това дори името на лицето, данните на документа му за самоличност също са лични данни, но жалбоподателят ги е предоставил собственоръчно при изписване върху платежното нареждане.
Законът за защита на личните данни урежда защита на правата на физическите лица при обработване на личните им данни, за да се гарантира неприкосновеността на личността и личния живот чрез осигуряване на защита на физическите лица при неправомерно обработване на свързаните с тях лични данни в процеса на свободното движение на данните. В чл.5 от закона са изброени случаите, при които е забранено обработването на лични данни и изключенията, които могат да се правят в конкретно изброените ситуации, като чл.4 изброява случаите, в които е допустимо обработване на личните данни, но при наличие на поне едно от изброените условия.Според т.3 обработването е необходимо за изпълнение задължения по договор, по който физическото лице, за което се отнасят данните е страна . Записът в цитирания текст на "договор" означава и следва да се разбира като вид правоотношение, каквото в случая съществува между жалбоподателя и СРС. Необходимо условие да бъде получено плащане по това правоотношение е изпълнение на задължението от страна на претендиращото плащане лице да удостовери своята самоличност, при което ЕГН е неговия единствен признак за еднозначното му идентифициране.
Не без значение е и разпоредбата на чл.4, ал.1, т.5 от закона, според която обработването е необходимо за изпълнение на задача, която се осъществява в обществен интерес. В случая дейността, осъществявана от СИС при СРС по принудително изпълнение на задължения е безспорно изпълнение на задача, която се осъществява за обществен интерес, при което банката като посредник за осъществяване на тази дейност изпълнява задача, имаща обществен интерес. За да изпълни тази своя дейност, банката следва да елиминира в най-голяма степен възможността да се плати на неправоимащо лице, за да предотврати нанасянето на вреди на СРС, на банката и на самото физическо лице. Това налага необходимост от обработване на личните данни, в това число ЕГН на клиента, за да бъде еднозначно идентифициран като лице с право да получи плащане от сметката на съдията изпълнител.
При тези данни, обуславящи прилагането на цитираните правни норми Върховният административен съд в петчленния си състав споделя направените от тричленния изводи, приема касационната жалба неоснователна, а оспореното с нея решение правилно. Като такова следва да се остави в сила, тъй като не се установят твърдените нарушения на материалния закон и процесуални норми и е обосновано.
Предвид изхода на делото, направеното искане и на основание чл.143, ал.3 от АПК ответникът по жалбата има право на разноски, платими от жалбоподателя. Такива не са изрично установени, поради което следва да се присъди минимално юрисконсулско възнаграждение за явяването и участието в процеса на процесуалния му представител в размер на 80лв., която сума жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на Комисията за защита на личните данни.
Воден от изложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК петчленният състав на Върховен административен съд

ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ №8116/02.07.2008г., постановен от тричленен състав на трето отделение на Върховен административен съд по адм.д.№12051/2007г.
Осъжда Н. Й. Б. от гр.С. да заплати на Комисията за защита на личните данни гр.София разноски по делото в размер на 80/осемдесет/лв., съставляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.